14 октомври 1915 г.: България зарязва неутралитета и тръгва на война срещу Сърбия

Дипломатическият пазарлък между Антантата и Централните сили завършва с договори, мобилизация и кратки победи, но финалът е примирие, Ньой и „втора национална катастрофа“.

На 14 октомври 1915 г. Царство България обявява война на Кралство Сърбия. Така страната влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Това решение слага край на обявения по-рано неутралитет.

Година преди това България заявява, че ще стои извън конфликта. Позицията е описвана като „неутралитет, но с пушки при нозе“. И двата лагера я търсят активно. Причината е стратегическото ѝ положение на Балканите.

Наддаването за България: обещания от Антантата и гаранции от Берлин

През май 1915 г. Антантата предлага на България териториални придобивки след войната. Сред тях са Източна Тракия до линията Мидия–Енос. Включени са още части от Македония и подкрепа при разговори с Румъния за Южна Добруджа. Предложението включва и финансов заем.

Планът обаче среща съпротива. Сърбия и Гърция са против отстъпването на територии. Липсата на предварително съгласуване блокира реалната стойност на тези обещания.

Паралелно Германия и Австро-Унгария дават свои гаранции. Те обещават българско установяване в Южна Сърбия и в сръбска Македония след завладяването им. Предвидени са и преговори с Османската империя за териториални корекции. Има и условие за възстановяване на земи, загубени след Букурещкия договор, ако Сърбия и Гърция се присъединят към противниковия лагер.

Договори, тайни конвенции и обща мобилизация

Въпреки протести на опозицията българското правителство избира Централните сили. На 24 август/6 септември 1915 г. са подписани договор и тайна конвенция с Германия. По-късно те са допълнени от военна конвенция с Германия и Австро-Унгария.

Срещу участието си България очаква възвръщане на територии, загубени след Междусъюзническата война. Договорен е и заем от 200 млн. франка. Подписана е и конвенция с Турция. Тя урежда корекция на границата по долното течение на река Марица в полза на България.

На 10/23 септември 1915 г. страната обявява обща мобилизация. На 1/14 октомври следва обявяване на война на Сърбия. В настъплението участват Първа и Втора армия. Трета армия остава в Северна България заради риск от румънска заплаха. В началото армията е около 530 000 души. До края на войната числеността достига 850 000.

Победа на фронта, срив у дома: примирие, абдикация и Ньой

Българските войски успяват да сломят сръбската съпротива, подпомагана от части на Съглашението. Освободени са Тимошко, Поморавието и Македония. Сръбските сили са разгромени. По нареждане на германското командване настъплението спира на гръцката граница. Това по-късно позволява откриването на втори фронт срещу Централните сили.

В завзетите райони са изградени Моравска и Македонска военноинспекционна област. Започва административно устройство по българското законодателство. По-късно е формирана и област в Беломорието.

През 1916 г. силите се изравняват. На Западния и Южния фронт се налага позиционна война. Тази ситуация продължава и през следващите две години.

През 1918 г. икономическият натиск става критичен. Стопанството изпада в стагнация. Издръжката на масова армия тежи непосилно. Изчезват стоки от първа необходимост. Разрастват се черната борса и спекулата. Има гладни бунтове, последвани от т.нар. женски бунтове.

След пробив на противника при Добро поле избухва Войнишкото въстание. То е потушено. Но България е принудена да подпише Солунското примирие на 29 септември 1918 г. То предвижда изтегляне на войските от Сърбия и Гърция. Следва незабавна демобилизация. Предвидено е и предаване като военнопленници на части, намиращи се западно от Скопие.

След примирието цар Фердинанд I абдикира. Той отстъпва престола на сина си княз Борис Търновски.

Последиците са тежки. Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. отнема Вардарска Македония и Струмишката област. Те преминават към Сърбо-хърватско-словенското кралство. Румъния получава Добруджа. Беломорието първо е под управление на Съглашението, а после преминава към Гърция. Източна Тракия остава в Турция. Договорът ограничава правото на България да поддържа въоръжени сили. Наложени са репарации от 2,25 млрд. златни франка.

Загубите са огромни. Над 100 хил. войници и офицери са убити или изчезнали. Десетки хиляди са ранени и пленени. Стопанството е сринато. В обществената памет периодът остава като втора национална катастрофа и край на националния идеал.

Още новини в категория Култура

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news