Д-р Петър Кичашки: Войната убива нюансите – а у нас се множат „аятолахчетата“

Авторът твърди, че при война „средна земя“ няма. Според него линията Украйна–Русия и Израел–Иран е част от един сблъсък: автокрации срещу свободния свят, а в България има шумно малцинство, което защитава режими, в които не би живяло.

Войната изтрива сивите зони. Това е една от големите констатации в политическата мисъл – от Томас Хобс през Клаузевиц до Карл Шмит. Когато има война, „балансираната позиция“ на обществено и политическо ниво се превръща в прикрита подкрепа за една от страните. Не защото хората са виновни. А защото войната работи с крайности и с разделението „приятел–враг“.

На този фон авторът на текста поставя две войни в един общ контекст. Първата е войната в Украйна. Втората е войната около Иран и конфликта със САЩ и Израел. Според тезата му и при двете няма „неутрално“ място. Изборът е двоичен и политически неизбежен.

Един конфликт, два фронта

Според автора позиционирането в региона минава през две оси. Или си на страната на Украйна, или на Русия. Или си на страната на САЩ и Израел, или на страната на Иран.

Той твърди, че това всъщност е едно и също разделение. От едната страна стоят автокрациите. От другата страна стои свободният свят. В този прочит поддръжниците на Русия често застават и зад Иран. Те критикуват САЩ и Израел за удари по Иран. Но пропускат, че в Украйна именно Русия е нападнала.

Изводът в текста е категоричен. Двете войни се разглеждат като функция на по-голям сблъсък – „автокрации срещу свобода“.

Защо Иран е описан като агресор

Авторът предвижда ключова контрареплика. Ако Иран е ударен, как може да се говори, че той е „агресор“.

Отговорът му е, че агресията не е само първият удар. Той описва Иран като държава, издигнала в политическа доктрина унищожаването на Израел. Посочва лозунгите „Смърт на САЩ“ и „Смърт на Израел“ като траен политически сигнал. Допълва, че това според него е подкрепено с действия.

В текста се твърди, че Техеран от десетилетия финансира и подпомага организации и формирования като „Хамас“, „Хизбула“, хутите, както и групи в Сирия и Ирак. На тази база авторът заключава, че Иран действа като „държава агресор“.

Оттук идва и най-острата му позиция. Според него проблемът не е, че САЩ и Израел са ударили Иран. Проблемът е, че това е станало твърде късно. Той твърди, че по-ранни действия са можели да спестят животи и рискове.

„Свободният свят“ и неудобните въпроси

Втората критика, която авторът адресира, е терминът „свободния свят“. Той включва в него САЩ, Израел, Украйна и ЕС. В текста се признава, че тези общества имат сериозни проблеми. Споменати са остри политически дебати в САЩ, бюрокрацията в ЕС и липсата на избори в Украйна.

Тезата обаче е, че това са различни проблеми. Според автора свободните общества имат институции, дебат, съдебна система и гражданско общество. А в автокрациите проблемът е системен и свързан с липса на свобода.

Той свежда избора до сравнение на моделите на живот. Къде би живял човек, пита авторът, в Иран или в Германия. В Камчатка или в Калифорния. В Пхенян или в Амстердам. Той посочва миграцията като индикатор за реалните предпочитания.

Накрая текстът прави преход към България. Авторът твърди, че българите като мнозинство са избрали свободата, която вижда в Европа и Америка. Но добавя, че у нас има „кресливо малцинство“, което защитава Русия, Иран и други автокрации. По думите му това често се случва, докато хората живеят по стандартите и с възможностите на европейска държава.

Финалът е полемичен. Авторът описва тази нагласа като алогична и я свързва с идеализиране на режими, в които самите защитници не биха искали да живеят.

Още новини в категория Гласове

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news