Маргьорит Дюрас: гласът на страстта, самотата и противоречията

Живот между Индокитай и Париж, творчество между любовта и разрушението

Маргьорит Дюрас, родена като Маргьорит Донадьо на 4 април 1914 г. край Сайгон, е една от най-ярките и противоречиви фигури във френската литература на XX век. Израснала в семейство на френски преподаватели в Индокитай, тя прекарва ранните си години далеч от Европа – преживяване, което по-късно се превръща в основен източник на вдъхновение в нейните произведения.

На 18 години заминава за Париж, където учи математика, право и политология, но бързо открива истинското си призвание – писането. По време на Втората световна война участва във Френската съпротива – период, който също оставя дълбок отпечатък върху личността и творчеството ѝ.

Литературният ѝ стил е отличителен – фрагментарен, поетичен и често нееднозначен. В произведения като „Модерато кантабиле“ и Любовникът тя изследва теми като невъзможната любов, самотата, еротиката и разпада на човешките връзки. „Любовникът“, написан, когато авторката е на 70 години, ѝ носи престижната Награда Гонкур и се смята за частично автобиографичен разказ за младостта ѝ в колониален Индокитай.

Сред най-известните ѝ творби е и сценарият за филма Хирошима, моя любов – произведение, което се превръща в символ на модерното кино и литература. В книгата „Болката“ тя се връща към спомените си от края на войната, придавайки им силно личен и мемоарен характер.

Въпреки че често е свързвана с течението на „новия роман“, Дюрас остава трудно определима – със собствен стил и глас. Нейното творчество е неравномерно, но винаги провокативно и дълбоко емоционално.

Личността ѝ също предизвиква противоречия. Литературният критик Ален Верконделе в книгата си „Дюрас“ се опитва да разграничи мита от реалността, описвайки я като сложна, понякога крайна и дори противоречива фигура – жена, водена преди всичко от обсесията си по писането.

Въпреки трудностите в живота си – включително финансови проблеми и лични кризи – Дюрас остава вярна на изкуството. Темите за детството, любовта, секса и Индокитай се превръщат в нейна запазена марка.

Маргьорит Дюрас умира на 3 март 1996 г. в Париж от рак на гърлото и е погребана в гробището Монпарнас. Днес тя остава една от най-влиятелните и обсъждани фигури във френската литература – автор, който не оставя никого безразличен.

Представяме ви избрани откъси от нейни произведения:

„Години след войната, след женитбите, децата, разводите, книгите той дойде в Париж с жена си. Обади й се по телефона. Аз съм. Позна го веднага по гласа. Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден. Беше притеснен, страхуваше се както по-рано. Гласът му затрепери изведнъж. И заедно с треперенето изведнъж тя си припомни за Китай. Той знаел, че е започнала да пише книги, узнал го от майката, срещнал я в Сайгон. И също така за братчето, натъжил се заради нея. А после не знаеше какво повече да й каже. И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт.“- „Любовникът“

„Той е мъж с навици, изведнъж се замислям за него, навярно идва сравнително често в тази стая, този мъж навярно се люби много, този мъж се страхува, навярно се люби много, за да надвие страха.“ – „Любовникът“

„Не умее да изразява чувствата си освен в подигравателна форма. Установявам, че няма сили да ме обича против волята на баща си, да ме вземе, да ме отведе. Плаче често, тъй като не намира сили да обича отвъд страха. Неговият героизъм, това съм аз, раболепието му, това са парите на баща му.“ – „Любовникът“

„Казва: все едно дали се обичат или не се обичат, винаги е ужасно след това.“ – „Любовникът“

„Нямаше защо да се разпалва желанието. То е у тази, която го пробужда или не съществува. То е вече тук още от първия поглед или изобщо не го е имало. То е непосредствената връзка между половете или нищо.“ – „Любовникът“

„Връзката с мизерията е пак тук, в мъжката шапка, тъй като ще трябва някак си парите да дойдат в къщата, все едно как, но ще трябва. Край нея е пустиня, синовете не ги бива, нищо няма да направят, солените земи също, парите ще пропаднат, свършено е. Остава малката, която расте и която ще знае може би един ден как да направи така, че парите да влязат в къщата. По тази причина – тя не го осъзнава – майката позволява на малката да излиза пременена като невръстна проститутка И пак по тази причина малката вече знае как да постъпи, за да отклони вниманието, предназначено за самата нея, към това, което поглъща собственото й внимание – парите. Майката гледа на това с усмивка.“ – „Любовникът“

„Вече имам опит. Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата, нито скъпите мазила, нито редките, скъпо струващи накити. Знам, че въпросът е другаде. Не знам къде точно. Знам само, че не е там, където жените си мислят.“ – „Любовникът“

„Няма благодаря от никого. Не казваме никога благодаря за хубавата вечеря, нито добър ден, нито довиждане, нито как сте, не си казваме никога нищо.“ – „Любовникът“

„Алкохолът замества сексуалната наслада, но не заема мястото й. Сексуалните маниаци обикновено не са алкохолици.“ – „Алкохолът“

„Цели лета живях сама с алкохола в Нофл. В събота и неделя идваха хора. През седмицата бях сама в голямата къща и точно там алкохолът придоби целия си смисъл. Алкохолът кара самотата да отеква и накрая започваш да я предпочиташ пред всичко друго… Да живееш с алкохола, е все едно да живееш със смъртта до себе си.“ – из есето „Алкохолът“

„Липсва ти Бог. Нищо не може да отмени празнотата, която си открил някога в юношеството си. Алкохолът е създаден, за да ти помогне да понасяш вакуума на Вселената, люлеенето на планетите, невъзмутимото им кръжене в пространството, безмълвното им равнодушие към болката ти. Човекът, който пие, е междупланетен човек. …Алкохолът е безплоден… не създава нищо трайно. Той е като вятъра. Като думите.“ – „Алкохолът“

„При жената алкохолизмът е скандален – да си жена и алкохоличка, е нещо рядко, нещо сериозно. То е като посегателство върху божествената природа. Разпознавах скандала около себе си.“ – „Алкохолът“

„Обичам да си мисля, така както обичам Лол, че ако животът ù преминава в мълчание, това означава, че тя е повярвала, макар и за миг, отминал със скоростта на светлината, че тази дума би могла да съществува. Но тази дума не съществува и Лол мълчи. Това би било дума-отсъствие, дума-празнина, дума с празнина в средата, такава празнина, в каквато всички други думи биха пропаднали. Тя не би могла да бъде казана, но би могла да заехти. Огромна, безкрайна като празния звук на гонг, тя би задържала тези, които в онзи миг са искали да си тръгнат, би ги убедила в невъзможното, би ги направила глухи за всяко друго слово, би назовала едновременно тях, мига и бъдещето. Тази липсваща дума, сякаш стопена плът на мъртво куче посред обедната жега на някакъв плаж, заразява всички останали, похабява ги.“ – „Похищението на Лол В. Щайн“

„Човек може да гледа, но за да вижда, той трябва да се научи.“ – „Хирошима, моя любов“

„Нашата голяма грешка не е да се опитваме да извлечем от всеки човек добродетели, които той не притежава, а да пренебрегваме развиването на тези, които има.“

Още новини в категория Култура

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news