КУЛТУРА

„Ню Йоркър“: Нолан изряза боговете от „Одисея“ – и промени смисъла на историята

15 август 2026 преди 9 дни

Новата екранизация превръща Омировия епос в почти натуралистична военна драма. Боговете са сведени до фон, насилието е укротено, а Одисей е пренаписан като травмиран и виновен герой.

Вероятно зрителите, които не познават Омир, ще гледат „Одисея“ на Кристофър Нолан по-леко. Филмът работи като голямо приключение. Има битки, съблазни и семейна драма. Но според рецензия на Ричард Броди в The New Yorker липсва основен слой от оригинала. Това е светът на боговете.

В поемата началото е на Олимп. Боговете обсъждат съдбата на Одисей. При Нолан хората говорят за божествата, но те почти не присъстват. Единствено Атина, изиграна от Зендая, се появява на екрана. Тя наблюдава действието, без да доминира над него.

Този избор пренарежда историята. Омировият свят е място, в което човешкият живот е зависим от капризите на свръхестественото. Нолан замества това с човешка логика. Епосът се превръща в психологическа драма.

Епос без Олимп: човешка версия на легендата

В центъра е Одисей, изигран от Мат Деймън. Той е далеч от Итака около 20 години. Десет са в Троянската война. Останалите минават в скитане и изпитания. Сред тях са Калипсо и яростта на човекоядния циклоп.

У дома Пенелопа, в ролята Ан Хатауей, отблъсква натиска на десетки женихи. Те живеят в царския дом и харчат запасите му. Синът Телемах, изигран от Том Холанд, вече е млад мъж. Той иска да прогони узурпаторите. Когато Одисей се връща, баща и син се обединяват срещу тях.

Рецензията подчертава, че така разказана, историята остава увлекателна. Но изчезва усещането за пропаст между модерното мислене и бронзовата епоха. Именно това напрежение прави Омир различен.

Укротено насилие и модерна морална рамка

Броди обръща внимание и на друго. Нолан избира „олекотен“ и почти натуралистичен стил. Това важи най-вече за насилието и ритуалите.

В поемата има жертвоприношения, кръв и жестоки наказания. Има и свръхестествен ужас, който определя атмосферата. Във филма бойните сцени са бързи и монтажни. Смъртта е загатната, а не показана. Жертвоприношението е кратко и „хирургически чисто“. Отмъщението е безкръвно и дозирано.

Скръбта също е пренаписана. Вместо архаичната екстравагантност, героите мълчат. Сълзите са контролирани. Драмата прилича на съвременен военен разказ.

Деймън като Одисей: вината става двигател на сюжета

Нолан поставя друга тежест върху героя си. Той разширява елементи, които в Омир са само споменати. В центъра попада Троянският кон и ролята на Одисей в измамата.

Според прочита на режисьора Одисей носи трайна вина. Той вярва, че е нарушил закон за гостоприемството. Загатва се и посттравматичен стрес. Скитането става продължение на войната, а не просто наказание от боговете. Калипсо го задържа седем години. Във филма тя твърди, че го е „лекувала“. Той не е бил готов да се прибере.

Броди вижда в това „лесносмилаема модерност“. Древните гърци изглеждат „като нас“. Но цената е висока. Губи се социалната и морална сложност на Омир. Губи се и мракът на герой, който не се извинява за плячкосването и клането.

Рецензията отбелязва и актьорския подход. Диалогът е лаконичен и съвременен. Образите са ясно очертани, но опростени. Джон Бърнтал като Менелай има нюйоркски привкус. Лупита Нионго като Елена показва тиха ярост. Джон Легуизамо като Евмей излъчва достойнство. Саманта Мортън като Кирка е по-скоро морализатор.

Като режисьор, според текста, Нолан е вложил повече внимание в сюжет и изпълнения, отколкото във визуална концепция. Композициите са неутрални. Светът е реалистичен, но без силна текстура. Резултатът е епос, който звучи като проза.

В края Броди прави сравнение с Пазолини и филмите му за древните гърци. Там насилието и мистерията са неразделни от религиозния свят. При Нолан действа друг морален филтър. Той рационализира древната чувствителност. И така променя не само атмосферата, а и смисъла на „Одисея“.

━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━