„Огън Ефрем“: Забравеният войвода, от когото Османската империя се страхуваше

Военни историци и обществени организации настояват за паметник, място в учебниците и връщане на името му в проверките-заря, но институциите не предприемат действия.

Едно име е всявало страх в Османската империя и е било сред най-издирваните в Македония. Това е Ефрем Чучков – войвода от ВМОРО, наричан от съвременниците си „Огън Ефрем“. Днес се навършват 103 години от смъртта му. В България обаче той остава слабо познат. Междувременно в Република Северна Македония образът му често се представя без ясно посочване на българската му идентичност.

Чучков е роден на 21 ноември 1870 г. в Щип. Животът му преминава в нелегална дейност, организация на чети и участие в сражения. Целта му е свободата на Македония и обединението ѝ с България. В спомените за него се повтаря едно и също. Той избягва публичността и политическите интриги. Действа на терен и рядко търси трибуна.

От „дясната ръка на Гоце Делчев“ до фактически ръководител на ВМОРО

В ранните години Чучков е описван като „дясната ръка на Гоце Делчев“. По-късно печатът и мемоарите го наричат „практикът на Организацията“ и „организатор на боевата дейност“. Той участва в изграждането на нелегални комитети в Македония и в поробени райони на Тракия.

След арестите през 1897 г., свързани с Винишката афера, Чучков успява да се изтегли временно в България. В същия период дейци като Мише Развигоров поемат вина върху себе си и са заточени. На 12 април 1898 г. Чучков повежда първата чета на Четническия институт на ВМОРО.

Според свидетелства турските власти го определят като „един от най-големите врагове на империята“. В отделни случаи цели села и градове са обкръжавани, за да бъде заловен. Паралелно с четническата дейност той работи и като учител. Понякога е с чужд документ и под друго име. В София доброволци полагат клетва пред него за участие в каузата.

Война, власт и хитрост: как Чучков задържа Щип „български“

По време на Балканската война четата на Чучков освобождава Кочани, Щип и района. Следват сражения, пленници и опит за установяване на българска власт на място. В един от най-цитираните епизоди Чучков изпраща до сръбското командване фалшиво уведомление. То внушава, че редовна българска войска вече е влязла в Щип. С помощта на импровизирани знаци и дегизирани доброволци той печели време и спира сръбско настъпление.

По-късно Чучков е назначен за български управител на Щип и околията. Остава на поста до 25 юни 1913 г. Подобна роля изпълнява и през Първата световна война, след разгрома на Сърбия и временното овладяване на Вардарска Македония. Награждаван е с български военни ордени. По това време негов писар е Иван Михайлов.

След Първата световна война Чучков и Тодор Александров участват във възобновяването на Организацията, вече под името ВМРО. Чучков отказва чиновнически пост в София. Остава в нелегалната борба в окупираната Вардарска Македония, наричана тогава Южна Сърбия. Сръбските доклади от периода споменават обходи и акции на чети.

Тежките сражения се натрупват. През 1922 г. той води серия боеве със сръбски части в Малешевско и Кочанско. Раните и условията на нелегалност го пречупват. Ефрем Чучков умира на 1 октомври 1923 г. в болницата на Червения кръст в София. По негова воля е погребан в Кюстендил.

Спорът за паметта: почит в РСМ, забрава в България

В текста се поставя остро обвинение. В РСМ се издават книги и се излъчват филми за Чучков, но без да се подчертава, че е български революционер и учител. Държавници там го определят като „македонски национален герой“. Посочва се и пример с операта „Илинден“, в която Чучков е сред героите.

В България картината е обратната. Авторът твърди, че Чучков е почти забравен. До 1934 г. е имало училище, носещо името му. В София има улица на негово име. По данни от описана анкета случайни минувачи не са могли да кажат кой е той. Споменава се и административен пропуск от 90-те години. Тогава името му престава да се съобщава при проверки-заря.

През 2023 г. Българската национална комисия по военна история приема възвание. То настоява за бюст-паметник в Борисовата градина, място в учебниците и възстановяване на името в церемониите. Подкрепа изразяват научни и обществени организации. Сред тях са институти към БАН, творчески и професионални съюзи, както и ВМРО – БНД.

Според автора възванието е изпратено до институции, но действия не следват. Посочва се и повторен призив от 2025 г. от Съюза на българските писатели. Отговорите, когато ги има, са принципни. Понякога се поставя условие инициаторите да намерят финансиране и разрешителни. Авторът твърди, че така отговорността се прехвърля от държавата към граждани и организации.

В края остава апел за по-силна роля на медиите и за гражданска инициатива. Тезата е ясна. Ако държавата не поддържа паметта за такива фигури, други ще я оформят вместо нея.

Още новини в категория Култура

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news