Дефектният сперматозоид Николай Василев

България на специалистите по всичко: как телевизионните студиа рециклират едни и същи „експерти“, а компетентността остава излишен лукс

Има един голям български парадокс. У нас всеки е специалист по всичко. И това съвсем не е случайно. България отдавна е превърнала некомпетентността в обществено предимство, а компетентността, в някакъв досаден, почти излишен лукс.

У нас никой не уважава истинското знание, защото малцина могат да го разпознаят. За мнозина компетентността е загуба на време. Детайлите са досадни подробности, професионалната подготовка е излишно усилие, а правилата са нещо, което пречи на далаверата. Всеки знае краткия път, всеки познава някого, всеки има схема. И точно в тази среда се раждат нашите национални универсални специалисти – хора, които могат да обяснят всичко, да оценят всичко и да управляват всичко, без непременно да са доказали, че могат да свършат каквото и да било.

Един от най-ярките представители на тази порода е лицето Николай Василев.

Тук се сещам, че вероятно заглавието, което съм поставил, звучи грубо. Но понякога грубостта е единственият начин да опишеш достатъчно точно определен тип публично поведение. Цялото политическо и телевизионно присъствие на Николай Василев ми напомня за един дефектен сперматозоид. Само че не какъв да е, а изключително амбициозен дефектен сперматозоид. Куца, изостава, тича след останалите, но пък тича с огромно самочувствие. И когато най-накрая стигне до яйцеклетката, вместо да си поеме радостно въздух, той започва да обяснява как всъщност бил най-подготвеният, най-компетентният и най-достойният за оплождането.

След което започва познатата рекапитулация: „Аз бях министър на икономиката. Аз бях министър на транспорта. Аз бях министър на държавната администрация.“

Човек започва да се чуди: абе, този само министър на спорта май не е бил? Макар че има необходимото спортно излъчване. По силните китки си личи.

Тук ще отворя една скоба. Представяте ли си Николай Василев в осми клас? Какъв ли е бил? Вероятно абсолютно същият, като този който виждаме днес по телевизията, само че с по-малко опит, с малко повече коса и с още по-голямо капалъ чарши самочувствие. Иначе съществена промяна май няма.

Как е възможно човек да седне пред телевизионната камера и да започва всяко изречение с „аз“? Аз като икономист, аз като специалист, аз като бивш министър, аз като човек с международен опит...

Абе, сладурко очилат, ти не си специалист по нищо! Ти си просто една повтаряща се грешка в системата, което пък единствено те превръща в главен герой на националния филм „Специалист по всичко“.

Всъщност това, което наблюдаваме, е особен вид български кариеризъм. Едни вечни чиновници, които през годините са започнали да бъркат заеманите длъжности с лична интелектуална стойност. Хора, които смятат, че само защото са учили или работили в чужбина, автоматично са придобили някаква изключителна експертна тежест. Че биографията им е доказателство за интелект. Че краткото им присъствието из разни министерски кабинети ги е превърнало в арбитри на националното бъдеще.

А всъщност често става дума само за едни най-обикновени амбициозни чиновници, които са се научили да говорят убедително за неща, които не е задължително, че могат да свършат.

И после ги гледаме по телевизията как обясняват: това няма да стане, онова не може да стане, това е невъзможно, другото е безумие. Всичко знаят, всичко предвиждат, всичко са виждали. Само че странно защо, когато са имали възможност да променят нещо, резултатите невинаги са били толкова впечатляващи, колкото собствените им биографии.

И тук идва големият въпрос: откъде се произвежда това чудовищно самочувствие у хора, които очевидно са объркали професионалната си биография с обществена мисия?

Как стигнахме дотам хора с подобен профил да седят в телевизионните студиа, да раздават икономически, политически, човешки и морални оценки и да се държат като някакви национални спасители?

Абе, спасители златни, нямаме нужда да ни спасявате! Аман! Ако бяхте толкова гениални, колкото се опитвате да изглеждате, досега щеше да ви се е получило поне нещо забележително.

И когато човек започне да дава за пример Муравей Радев като някакъв връх на икономическата мисъл, вече наистина трябва да се замислим какво точно предлага като интелектуален продукт, говорещата глава срещу нас. Защото, уважаеми господин Василев, вземете си Муравея и палете с двеста по телевизионните магистрали и отидете да се реализирате там, където смятате, че ви е мястото. По мое лично мнение - на майната си!

Защото, ако трябва да бъдем честни, дори да бяхте останали във Варна, вероятно пак щяхте да бъдете просто един неосъществен варненски гларус. Причините за това са достатъчно обективни. И, ако се затруднявате да ги откриете, огледалото обикновено върши работа.

Но Николай Василев не е сам. Той е просто един от многото. И точно тук личният пример престава да бъде интересен сам по себе си и се превръща в диагноза за цялата публична среда. Защото тази среда не просто търпи посредствеността – тя я произвежда, рециклира и непрекъснато я връща на екран.

Ето, например, телевизионната журналистика. Не стига, че сме принудени да слушаме безкрайното експертно самодоволство на хора, които са превърнали собственото си минало в единствен аргумент за бъдещето, ами към тях се присъединяват и телевизионни водещи, които очевидно са загубили всякакво чувство за професионална мярка.

Цветанка Ризова, например, решава да покани Жоро Харизанов – човека с белезниците от „Напоителни системи“ – да коментира междинните избори в Щатите. Ама, извинявайте, но каква точно е логиката тук? Каква е експертизата? Няколко пътувания на Жоро до Америка? Интерес към американската политика? Някаква лична симпатия към Републиканската партия? И то какво излиза накрая - ако човек има роднина в Щатите, това вече е достатъчно, за да бъде обявен за главен анализатор на американските политически процеси в български телевизионен ефир? Представям си какво щеше да стане, ако Жоро Харизанов имаше братовчед в Шанхай. Вероятно сега щяха да го канят да коментира и външната политика на Китай.

Искам да кажа, че това вече не просто телевизионен абсурд. Това е институционализирана подмяна на експертността с познанство, биография с компетентност и самочувствие със знание.

И тук не става дума за това кой има право да говори по дадена тема. Всеки има право на мнение. Въпросът е защо телевизиите непрекъснато ни представят мненията на едни и същи рециклирани публични персонажи като експертни анализи. Защо ни се продават като авторитети хора, чиято основна квалификация сякаш е, че вече сме ги виждали достатъчно пъти на екран?

Дъното е тежко. И най-лошото е, че няма изгледи да го достигнем, защото непрекъснато откриваме нови пластове под него.

Рециклираните палячовци щъкат от студио в студио, сменят темите, сменят титлите, сменят политическите си позиции, но никога не сменят самочувствието си. Днес са икономисти, утре геополитически анализатори, вдругиден специалисти по американски избори, а в понеделник вече могат да ни обяснят и как се лекува националният морал.

И всичко това се случва в държава, в която истинският специалист често трябва да се доказва пред хора, които не могат да различат компетентността от добре репетираното самочувствие.

Това е големият български парадокс: у нас не е необходимо да знаеш, необходимо е да изглеждаш така, сякаш знаеш. Не е необходимо да можеш, достатъчно е да обясниш защо другите не могат. Не е необходимо да носиш отговорност, достатъчно е да имаш биография, която да извадиш от джоба при всяко телевизионно участие.

И докато продължаваме да бъркаме посредствеността с експертност, а кариеризма с обществен авторитет, ще си останем държава на специалистите по всичко.

Само дето няма да има кой да свърши нищо.

Васил Петев

Още новини в категория Гласове

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news