Европа на ръба на плазмена зависимост: без американски дарители ключови лекарства остават без суровина

Европа може да преработва рекордни количества плазма, но не събира достатъчно. Дефицитът се покрива от САЩ, а България остава уязвима въпреки собственото производство.

Човешката кръвна плазма е ресурс, без който модерната медицина спира. Тя не може да се синтезира в лаборатория. Единственият източник са донорите. От плазмата се произвеждат имуноглобулини, албумин и фактори на кръвосъсирването. Това са лекарства за редки и хронични заболявания.

Европа има най-големия капацитет за преработка на плазма в света. Системата може да обработва около 42 млн. литра годишно. Проблемът е суровината. През 2023 г. европейските държави са осигурили 10,1 млн. литра. Потребностите са около 15,6 млн. литра.

Разликата се покрива основно с внос от САЩ. Това прави Европа зависима от американските донори. Рискът не е теоретичен. При ограничения върху американския износ, доставките може да се сринат. Подобен сценарий вече се видя по време на пандемията. През 2020–2021 г. спадът в даряванията в САЩ доведе до недостиг на имуноглобулини.

Пътят от даряването до готовото лекарство също е бавен. Процесът може да отнеме до 12 месеца. За лечение на един пациент за година понякога са нужни до 900 дарявания.

Платено срещу доброволно: Европа търси работеща формула

Недостигът изостря стар спор. Достатъчен ли е моделът на доброволно и неплатено даряване. Потребността от плазма расте. Част от държавите търсят стимули.

Новият европейски регламент SoHO запазва доброволния принцип. Той обаче допуска компенсации. Условието е те да покриват разходи и загуби. Не трябва да се превръщат във финансов стимул или печалба.

В Европа вече има различни практики. Финансова компенсация за донори на плазма се прилага в Австрия, Чехия, Германия и Унгария. Частни центрове плащат между 25 и 50 евро на даряване. В други страни има ваучери и покрити транспортни разходи. Срещат се и почивни дни и програми за лоялност.

България произвежда, но остава зависима от внос

България има собствен капацитет за плазмени лекарства. Плазмата се събира от центровете по трансфузионна хематология. След това се предоставя на държавната компания „Бул Био – НЦЗПБ“ за фракциониране.

Данните показват ръст в произведената плазма. През 2023 г. са произведени 36 282 литра. През 2024 г. са 37 488 литра. През 2025 г. достигат 40 582 литра. За фракциониране са предоставени 14 933 литра през 2023 г. После 15 976 литра през 2024 г. През 2025 г. количеството е 16 916 литра.

Производството на двата основни продукта обаче се движи различно. Албумин 20% намалява. От 9581 флакона през 2023 г. пада до 4700 през 2024 г. През 2025 г. е 4129 флакона. При Имуновенин-интакт 5% IgG картината е смесена. През 2023 г. са произведени 93 490 ампули. През 2024 г. са 45 240. През 2025 г. има скок до 121 130.

Министерството на здравеопазването не разполага с данни за общото потребление на албумин и имуноглобулини. Липсват и данни какъв дял се покрива от местно производство.

Внос има и при двата продукта. През 2025 г. албумин е доставян от Германия, Испания и Австрия. В предходни години има доставки и от Италия, Швеция, Франция и Швейцария.

При други плазмени медикаменти България няма местно производство. Страната разчита на внос на фактори VIII и IX. Внасят се и протромбинов комплекс и антитромбин III. В списъка са още фибриноген и C1-инхибитор.

„Бул Био“ посочва капацитет до 15 000 флакона албумин и 176 000 ампули имуновенин годишно. Използваемостта варира между 30% и 70%. През 2025 и 2026 г. компанията е приемала трудно предоставяната плазма. Обсъждани са по-ниски количества за 2026 г. След разговори с участието на МЗ, нормалният прием е възстановен.

Налице са сигнали за уязвимост при доставките. Периодично продукти от плазма попадат в списъка на ИАЛ за недостиг. За тях временно се забранява износът.

Европейските модели: излишък, дефицит и пропуснати инвестиции

Картината в ЕС е нееднородна. Гърция събира много кръв, но няма работещо промишлено производство на плазмени лекарства. Страната е инвестирала около 11 млн. евро в съоръжение в Атина. То не се превръща в пълноценно предприятие. Доставките на имуноглобулини периодично тревожат пациенти и сектора.

Чехия показва друг парадокс. Има голям капацитет за събиране на плазма и количества над нуждите. Частни центрове правят около 1 млн. дарявания на плазма годишно. Компенсацията е около 40 евро. Моделът обаче дърпа донори от доброволното кръводаряване. Така се появява недостиг на кръв.

Австрия разчита на плазмафереза и целеви стимули. Даряването е по-често и по-обемно. Компенсацията е около 40 евро, с бонуси. Въпреки това има спад в обемите. От близо 500 000 литра през 2019 г. количеството пада до около 400 000 литра през 2023 г.

Ирландия е пример за завой към „плазмен суверенитет“. След дълъг период на почти пълна зависимост от внос, през 2024 г. страната възстановява употребата на местна плазма. Днес отчита 88% самодостатъчност за директни болнични преливания. Осигурява около 35 000 литра годишно за фракциониране.

Франция има държавен производител, но пак внася около 65% от имуноглобулините. Испания има индустрия, но недостиг на суровина. Потреблението на имуноглобулини там е скочило с 114% за десетилетие. Италия увеличава даренията, но пак не достига нужните обеми.

Общият извод е един. Европа има заводи и технологии. Но без стабилна донорска база веригата остава крехка. България също не е защитена. Дори при собствен производител, зависимостта от внос и колебанията в капацитета остават риск за пациентите.

Още новини в категория Свят

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news