Александър Миланов: Най-големият страх не е смъртта, а пропуснатият живот

„Истинските съжаления идват не от провалите, а от неизживяното”, каза клиничният социален работник.

Александър Миланов е клиничен социален работник във водещо лечебно заведение в София. Работи с пациенти с онкологични заболявания, техните близки и подкрепя лекари в общуването и комуникацията им с пациентите. Ето какво каза Миланов в интервю за смисъла на живота през призмата на смъртта, страха, загубата и човешките отношения:

– Г-н Миланов, според Вашите наблюдения какво вижда човек в края на живота си?

– По моите наблюдения хората в края на живота си не виждат толкова събития, колкото преживявания, не факти, а отношения, не постижения, а смисъл, който или е бил намерен, или болезнено е липсвал, и много често разговорите тогава не са за това какво са имали, а за това кого са обичали, кого не са успели да задържат до себе си, на кого не са казали навреме най-важните думи. Има нещомного силно в тези последни моменти, защото човек започва да събира живота си като нишки, които или се свързват в цялост, или остават разпилени, и тогава ясно се разбираколко голяма част от живота всъщност се е случила вътре в нас, в онези невидими избори да останем, да си тръгнем, да простим или да се затворим. Понякога виждам и друго – търсене на мир, което няма нищо общо с това дали животът е бил успешен в социалния смисъл, а по-скоро с това дали човек успява да приеме себе си и своя път, със всичките му пропуски, грешки и малки победи, защото в края най-тежко тежи не това, което не сме постигнали, а това, което не сме си позволили да почувстваме или да изживеем истински.

– А Вас от какво Ви е страх?

– Не ме плаши толкова самият край, защото работата ми ме е срещала с него достатъчно често, за да разбера, че той има своя човешка логика и дори понякога странно спокойствие, но ме плаши възможността човек да се отдалечи от себе си, да започне да живее на автопилот, да отлага важните разговори, важните решения, важното „обичам те“ за някакво по-подходящо време, което често така и не идва. И може би най-много ме плаши мисълта, че в края човек може да застане пред собствения си живот и да усети, че е имало повече възможности за близост, за смелост и за любов, отколкото е посмял да вземе, защото от всичко, което съм виждал, точно това остава като най-дълбокото съжаление.Затова се опитвам да живея така, че страхът да не ме парализира, а да ме ориентира, да ми напомня какво е важно, да ме връща към хората, към разговорите, към присъствието, защото ако нещо наистина има значение, то е да не изпуснем живота си, докато се опитваме да го контролираме.

– Ако смъртта е нещо естествено, като любовта, тогава защо ни е страх от нея?

– Страхът от смъртта не противоречи на това, че тя е естествена, а по-скоро показва колко дълбоко сме свързани с живота, защото човек не се страхува от абстрактното и непознатото, а от загубата на себе си, на хората, които обичаме, на историите, които още не сме довършили.Любовта и смъртта наистина си приличат по това, че и двете са неизбежни и излизат извън контрола ни, но докато любовта ни допълва, прави ни по-смели и ни свързва, смъртта се преживява като граница, като нещо, което ни отделя, и точно това усещане за прекъсване е в сърцето на страха. Ние не се страхуваме толкова от самото „следсмъртта“, защото никой не го познава истински, а от „предисмъртта“ – от мисълта, че може да не сме казали най-важното, че сме отложили живота си за по-късно, че сме живели повече предпазливо, отколкото истински, и в този смисъл страхът от смъртта често е страх от пропуснатия живот. Има и нещо друго – ние сме създания, които искат смисъл и продължение, а смъртта ни изправя пред крайност, която не можем да преговаряме или да променим, и това събужда онова дълбоко човешко напрежение между желанието ни за контрол и реалността, че не всичко зависи от нас.

– Всички в някакъв етап губим близък човек или родител, бихте ли казали, според Вас, какъв е лекът на този период?

– Ако трябва да бъда честен докрай, няма лек за загубата, защото скръбта не е болест, която трябва да бъде излекувана, а процес, който трябва да бъде изживян, и всеки опит да я съкратим или да я заглушим всъщност я прави по-дълбока и по-самотна. Загубата на близък човек разклаща не само връзката с него, а и усещането ни за свят, за сигурност, за това кои сме ние без този човек, защото в отношенията си ние винаги оставяме части от себе си, и когато другият си отиде, част от нашата собствена история остава без отговор, без продължение, без свидетел. Това, което с времето виждам като най-близко до лекуване, не е забравата, а способността човек да намери нов начин да носи тази връзка в себе си, без тя да го разрушава, да позволи на болката да се превърне от нещо, което го залива, в нещо, което може да държи, да разбира, дори понякога да превръща в смисъл. Много хора се опитват да бъдат силни, да продължат бързо напред, да не говорят за загубата, сякаш мълчанието ще я направи по-малка, но истината е, че скръбта има нужда от глас, от пространство, от хора, които могат да я понесат заедно с теб, защото именно в споделянето болката започва да се променя.

– Ако докторът е нашето последно спасение, кой и как му помага при загубата на пациент, например?

– Това, което наистина помага, когато го има, е възможността лекарят да не остава сам с тази загуба, да има екип, в който може да говори открито, да има култура, в която уязвимостта не се приема като слабост, а като част от професията, да има пространство за споделяне, дори просто човешки разговор, в който някой да каже, че знае колко тежко е това. Понякога помощта идва и от самите пациенти и техните семейства, колкото и парадоксално да звучи, защото благодарността, признанието, дори простото разбиране, че не всичко е било в контрола на лекаря, могат да върнат част от смисъла в моменти, в които той се разклаща. Но най-важната подкрепа идва, когато лекарят успее да приеме границите на своята роля, да разбере, че неговата задача не е да победи смъртта на всяка цена, а да бъде до човека с професионализъм, грижа и достойнство, дори когато изходът не може да бъде променен, защото именно там, в това присъствие, има смисъл, който не се измерва само с излекуването на пациента.

– Ако говорим за чудеса, може ли човек със силата на вярата да се излекува от рак?

– Вярата сама по себе си не лекува рак. Ракът е заболяване, което изисква конкретно медицинско лечение – хирургия, химиотерапия, лъчетерапия, таргетни и имунотерапии, и да се внушава, че човек може да се излекува единствено чрез вяра, означава да му се отнеме шансът за реална помощ, а това е граница, която не бива да се преминава. В клиничната практика се вижда, че хората, които имат някаква форма на вътрешна опора, например вяра, надежда, смисъл, подкрепяща среда, често преминават по-различно през лечението, не защото болестта изчезва от това, а защото те не се разпадат вътрешно толкова лесно, а това има значение за качеството на живот, за мотивацията да следват терапията, за способността да останат свързани със себе си и с другите. Ако трябва да го кажа директно, вярата не лекува рака, но може да помогне на човека да не загуби себе си, докато се справя с него, и понякога именно това е разликата между това просто да преминеш през болестта и това да останеш жив в най-дълбокия смисъл на думата.

Източник: Николай Самоковски, SREDATA.bg

Още новини в категория Гласове

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news