Когато си свикнал да целуваш крайници, устата винаги трябва да ти е пълна

Когато си свикнал да целуваш крайници, устата винаги трябва да ти е пълна

Днес Георг Георгиев от ГЕРБ поиска оставката на финансовия министър Гълъб Донев заради писмото до Европейската комисия по темата за втория пенсионен стълб. Според него „колосалната лъжа“ и шикалкавенето били напълно достатъчно основание да се потърси политическа отговорност.

ГЕРБ поиска оставката на Гълъб Донев заради писмо до ЕК за втория пенсионен стълб.

Колко трогателно! Представител на политическа формация, превърнала бягството от отговорност в своеобразно управленско изкуство, днес излиза пред обществото с претенции за морал, почтеност и политическа хигиена. Човек направо да се просълзи от умиление.

Само че тук възниква един съвсем резонен въпрос: кой точно е човекът, който днес раздава оценки, размахва морални аргументи и настоява за оставки? Защото, преди да започнем да измерваме политическата отговорност с аршина на ГЕРБ, нека си припомним политическата биография на нейния пореден говорител.

Георг Георгиев е един от най-комичните и нелицеприятни образи, които българската политическа действителност е произвела и дори е издигнала до поста министър на външните работи. Човек, който едва ли ще остане в историята с някаква забележителна дипломатическа победа, с държавническа позиция или с впечатляваща международна инициатива. За сметка на това ще бъде запомнен с късите панталонки и шарените чорапки по време на ковид кризата, както и с прословутото публично целуване на ръката на Бойко Борисов на Сирни Заговезни през 2017 г.

Всъщност този жест вероятно е най-разпознаваемата му политическа визитка. Докато други политици се опитват да изграждат авторитет чрез позиции, действия и резултати, Георгиев демонстрираше, че в българската политика има и един друг, далеч по-кратък път към върха – достатъчно е да знаеш чия ръка да целунеш и кога да го направиш пред камерите.

Това не е просто забавен епизод от политическия фолклор. То е своеобразна метафора на цял един модел за политическо израстване. Модел, при който не е необходимо да притежаваш особени качества, задълбочени познания или собствено мнение. Достатъчно е да знаеш кога да се наведеш, пред кого да се усмихнеш и чия благосклонност трябва да си осигуриш, за да получиш следващото стъпало в служебната йерархия.

Така започна политическата кариера на Георг Георгиев – с демонстрация на безусловна преданост към партийния лидер. И когато веднъж откриеш, че подобно поведение носи политически дивиденти, започваш да гледаш на политиката не като на обществена отговорност, а като на дългогодишно упражнение по сервилност.

Проблемът е, че след години, прекарани в демонстрация на лично преклонение, е доста трудно изведнъж да се представиш за независим политик с авторитет и морална принципност. Можеш да облечеш костюм, да придобиеш сериозно изражение, да застанеш пред микрофоните и да произнесеш думите „отговорност“, „достойнство“ и „европейски ценности“ с подходящата тържествена интонация. Само че политическият авторитет не се купува от шивача, а принципността не се придобива с назначение. Колкото и старателно да репетираш ролята на държавник, публиката все пак помни предишните ти изпълнения.

Именно затова днешните нравоучения на Георгиев звучат толкова нелепо. От човек, който е бил част от политическия антураж на Борисов и е получил възможността да заеме най-високия дипломатически пост в държавата, се очаква поне малко повече скромност, преди да започне да раздава оценки за чуждата компетентност.

Георг Георгиев не е в особено убедителна позиция, за да играе ролята на морален съдник. Преди да започне да раздава политически присъди, би било добре да направи равносметка на собственото си представяне. Защото иначе се получава доста странна ситуация: човек, чиято най-запомняща се политическа проява е демонстрацията на преклонение пред партийния лидер, изведнъж се изживява като последна инстанция по въпросите на държавническото достойнство. Това вече не е просто политическа ирония. Това е направо готов сценарий за сатирично предаване.

Особено интересен е въпросът за външнополитическите му заслуги. Именно в периода, когато Георгиев оглавяваше българската дипломация, заедно с тогавашния служебен премиер Димитър Главчев беше допуснато България да се въздържи при гласуването в ООН на резолюцията за Сребреница. Става дума за клането в Сребреница – масовото избиване на хиляди хора, едно от най-тежките престъпления в Европа след Втората световна война.

Това не е тема, по която една държава може да си позволи да изпраща двусмислени послания. Но явно в някои кабинети на българската дипломация принципността е въпрос на удобство, а ясната позиция – лукс, който невинаги може да си позволиш. И после същите хора излизат да преподават уроци по морал. Очевидно дипломатическата памет е доста къса, особено когато трябва да се помни собственото управление.

Но Георгиев не е единственият проблем. Той е просто поредният говорител на една политическа школа, в която личната преданост е по-важна от професионалните качества, а демонстративната арогантност служи за прикритие на липсата на реални постижения.

И тук неизбежно стигаме до емблематичния селянин от Банкя – човека, около когото от години се върти цялата политическа вселена на ГЕРБ. Способността му да превръща собственото си присъствие в център на всяка политическа новина е действително впечатляваща. Той може да бъде едновременно футболен корифей, тенис гений, геополитически анализатор, икономически експерт, конституционалист и върховен арбитър по всички въпроси на държавното управление. Ако утре се наложи да коментира квантовата физика, вероятно ще намери начин да обясни и нея от първо лице, с обичайната си самоувереност и с неизменната претенция, че без него светът просто няма да се завърти.

Единственото, което очевидно не успява да овладее, е изкуството да остави държавата да функционира, без непрекъснато да се намесва и да се поставя в центъра на политическия спектакъл.

Годините минават, политическите конфигурации се сменят, обещанията се повтарят, но палячовците от неговото обкръжение продължават да изпълняват една и съща роля. Появяват се пред камерите, произнасят до болка познати реплики и се опитват да убедят обществото, че зад поредната политическа атака стои някаква дълбока принципност. Сценарият е толкова предвидим, че човек може спокойно да си спести следващото изявление – достатъчно е да знае кой е говорил преди него.

Всъщност зад цялата тази шумотевица често се крие далеч по-прозаичното желание да се запази контролът върху политическия дневен ред. Когато нямаш убедителни отговори на въпросите за собственото си управление, винаги можеш да посочиш някой друг, да поискаш оставката му и да се престориш, че си открил най-големия проблем на държавата. Това е удобна техника, особено когато собствените ти политически провали започват да заемат повече място от пресконференциите, на които се опитваш да ги обясниш.

Това е старата и добре позната герберска технология: първо създаваш политическия проблем, после се появяваш като негов критик, а накрая изпращаш някой от верните си говорители да обясни колко възмутително е поведението на всички останали. Така отговорността винаги е някъде другаде, виновните са непременно отсреща, а собственото ти управление остава в ролята на невинна жертва на обстоятелствата. Истинско политическо чудо – толкова години във властта, а все някой друг им е виновен.

Само че обществото не е длъжно вечно да участва в този театър. Хората помнят. Помнят жестовете, помнят позите, помнят унизителното подмазване, помнят и моментите, в които отговорността е била заменяна с удобни оправдания. И когато някой, прекарал политическия си живот в сянката на партийния си патрон, изведнъж реши да се превърне в символ на принципността, резултатът е по-скоро комичен, отколкото впечатляващ.

Когато си свикнал да целуваш крайници, устата винаги трябва да ти е пълна. Иначе започваш да говориш. А когато започнеш да говориш, понякога се оказва, че няма какво особено да кажеш.

И точно тогава цялата политическа поза рухва. Остава само шумът от един стар и изтъркан спектакъл, в който актьорите продължават да изпълняват главните си роли, въпреки че публиката отдавна е разбрала колко струва представлението. Само че билетът за него от години се плаща от данъкоплатците.

Още новини в категория България

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news