Росен Петров: Забравихме как се строи и как се мисли държавно – и плащаме цената

В разговор за Независимостта, войните и „късата памет“: от амбицията за велика сила през 1908–1913 г. до днешните магистрали, които се точат с десетилетия, и навика да зачеркваме всичко преди нас.

На 22 септември България отбелязва 118 години от обявяването на Независимостта през 1908 г. В публичния разговор датата често се свежда до церемония и речи. Росен Петров поставя по-неудобен въпрос. Какво точно сме обявили тогава и какво сме успели да направим след това.

Според него през 1908 г. не става дума само за „независимост“. Княз Фердинанд приема титлата „цар на българите“. Това е политически сигнал към Балканите. България иска да излезе от ролята на малко васално княжество. Тя заявява претенция за приемственост със средновековната българска държавност.

„Цар“ не е руска запазена марка

Петров подчертава, че „цар“ е старобългарска титла и дума. Тя не е вторичен заем от руската традиция. След брака на цар Петър с ромейската принцеса Мария Лакапина през 927 г. легитимността на императорската линия преминава в българската династия. Етимологично „цар“ идва от „цезар“ и „кесар“.

Този контекст, според него, е важен. Той обяснява защо през 1908 г. титлата е част от по-голяма амбиция. И защо държавата през 1908–1913 г. се държи като сила, която иска да пренареди Балканите.

Амбицията 1908–1913 г. и рязкото спиране

Петров описва периода 1908–1913 г. като кратък момент, в който България действа с мащаб. Дори стратегическата посока във войната показва това. Централният удар в Балканската война е насочен към Цариград. Според него Фердинанд мечтае за славата на цар Симеон и за Константинопол.

Следват години на победи и тежки лишения. После идват грешките. И липсата на трезва преценка. Петров твърди, че така се губи поривът. По думите му последният момент на национално единение е именно Балканската война.

Той посочва Междусъюзническата война като най-голямата геополитическа грешка. Според него тя обръща образа на България. От ключов играч на Балканите страната се превръща в държава, която се бори за оцеляване.

Петров припомня и Лондонския мирен договор от май 1913 г. Той дава на България значителни територии, включително Източна Тракия до линията Мидия–Енос и излаз към Беломорието. Въпреки това България влиза в нов конфликт. Оттам, според него, започва трайният проблем с имиджа.

Строяхме мостове в пустинята, а днес се давим в процедури

Петров прави рязък паралел с настоящето. България завършва магистрала „Тракия“ след около 40 години строителство. „Хемус“, започната с първа копка през 1974 г., според текущите планове се очаква да приключи през 2032 г. За „Струма“ също остават ключови лотове.

Той разказва за лични срещи с инженери и работници от големи строежи в Сирия и Ирак. Примерите са конкретни. В Сирия български строители прокарват 84 км железен път през Алауитските планини. Изграждат 34 моста и 20 виадукта. Най-високото съоръжение достига 71 метра.

В Ирак български екипи реализират мостовия комплекс „Самара“ с пет отделни съоръжения. Край Басра е построен 412-метров мост над река Кармат. Работено е при 50-градусови жеги, често нощем, за да се пазят конструкциите.

Петров посочва, че тези мостове са издържали на климат и войни. Оказват се уязвими най-вече пред българската забрава.

„Няма проблем с българите, има проблем с държавата“

В оценката му централният проблем е държавната ефективност. Днес има обществени поръчки, обсъждания и контрол. Това е нужно. Но той настоява, че резултатът липсва.

Като пример дава първи блок на АЕЦ „Козлодуй“. Построен е за 4 години и 1 месец, от първата копка до включването в енергийната система. Днес, по думите му, години могат да минат само в документи.

Той признава, че тоталитарната държава е имала команден ресурс. Тя е можела да нареди и да принуди. Но задава въпрос, който звучи болезнено актуално. Може ли демократична държава да е свободна и в същото време да постига резултати.

Петров свързва и носталгията по социализма с това. Хората, според него, не тъгуват по идеологията. Тъгуват по усещането за работеща държава.

Вечната война за миналото

Той предупреждава и за друга опасност. Навикът да зачеркваме цели периоди от историята. Според него и преди 1944 г. има достижения, които са били подценявани. След 1989 г. пък често се отрича всичко направено до тази дата.

Посочва примери от войните и индустрията. България има забравени герои и битки, както и авиационно производство преди 9 септември. Тезата му е ясна. Ако всяко следващо поколение руши символично къщата на предишното, страната губи шанс да надгражда.

Петров защитава и идеята за уважение към културните фигури, независимо от политическия знак. Дава примери с Никола Вапцаров, Райко Алексиев и Гео Милев. Според него обществото трябва да прави разграничение между идеологическите спорове и реалните постижения.

В заключение Петров е песимист за способността на една институция или една личност да излекува разделението. Той вижда корена му в исторически натрупвания и в дългата поредица от грешни геополитически избори. И напомня, че България често е попадала в лагери, които са я компрометирали в очите на победителите.

Основното му послание е директно. България губи общност, защото губи памет и държавност. А без тях и независимостта остава само дата в календара.

Визитка: Росен Петров

Роден е на 24 юли 1970 г. в София. Завършва НГДЕК, после Академията на МВР със специалности „Право“ и „Сигурност и борба с престъпността“. Работи като сценарист в „Ку-ку“, след това в „Хъшове“ и осем години в „Шоуто на Слави“. Водещ е на „Операция Слава“ и „Нека говорят“ по bTV. Бил е депутат в 43-ото НС от БДЦ. В последните години води „Операция История“ по „България он еър“. Автор е на книгата „Нека помним. Истории от историята“.

ВЛЕЗ В НАШАТА FACEBOOK ГРУПА - НОВИНИТЕ НЕ СПЯТ! Бъди информиран! | P26.bg

Още новини в категория Гласове

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news