Йовков: Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора?

Навършват се 146 години от рождението на знаменития писател

Йордан Йовков е сред най-значимите имена в българската литература. Със своя неподражаем разказвачески талант той създава произведения, които и десетилетия след написването си продължават да вълнуват читателите и да напомнят за най-ценните човешки качества.

В центъра на неговото творчество стоят добротата, състраданието, любовта и стремежът към красота. Йовков умее да открива светлина дори в най-тежките житейски изпитания и да показва, че човечността може да надделее над болката, страданието и несправедливостта.

Едни от най-разпознаваемите му произведения са „По жицата“, „Шибил“, „Серафим“ и „Албена“. В тях оживяват съдби, които разкриват сложността на човешката душа и оставят след себе си въпроси за любовта, прошката и моралния избор.

Особено силно звучат думите на писателя в разказа „Серафим“, където главният герой показва, че истинското богатство не се измерва с притежанията, а със способността да помагаш на другите.

Сред незабравимите мисли, свързвани с неговото творчество, е и изразът:

„Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“

„Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня.“

„Смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко ѝ се надяваме.“

„Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора?“

„Голямата, непоправима загуба е за други. Онези, които нямат вече свой роден край, своя родина. Онези, от душите на които е изтръгнато нещо, което оставя пустотата на отчаяние и скръб, оставя вечна, неизцерима рана. Те са мъртъвци, които бродят като печални безутешни сенки в света – тъжната участ на Пиер Шлемиля – човека с изгубената сянка…“

„Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“

„България! Какъв дълбок и нов смисъл има тая дума. Как трепва и боли душата, как всяка буква дълбоко се връзва в нея, всяка буква открива жива, мъчителна рана.“

„На старата граница скръбта за изгубената родина е много по-силна, отколкото вред другаде. Тук, близо до чуждата земя, по-силно някога се е чувствувала привързаността към своята.“

„Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало. Дори най-нетърпимите физически болки, най-трагичните душевни кризи стават приятни и свидни отпосле, като спомени.“

„Достойната и красива смърт, сърцата, изгорели върху жертвеника на дълга и любовта към родината – ето източника на тоя лъх от поезия и величие, който иде от тия подвизи и с който са обвеяни много страници на историята.“

Тази кратка мисъл обобщава един от основните мотиви в произведенията му – че човечността е по-важна от материалното благополучие и общественото положение.

Йовков оставя след себе си не просто литературни произведения, а своеобразен урок по доброта. Неговите герои продължават да ни напомнят, че дори в свят, изпълнен с трудности, човек може да запази способността си да обича, да съчувства и да прави добро.

Именно затова творчеството му остава непреходно – защото говори за неща, които никога не губят своя смисъл.

Още новини в категория Култура

Последвайте ни в Telegram: https://t.me/p26news